“Летят жерави”

Сравнително наскоро го гледах този филм и искам да ви направя съпричастни. Преди това бях слушал едноименната песен в ютуб, която е писана години след излизането на филма, но клипът към нея е с кадри от филма. Мой приятел, който завърши магистратура по кинознание, ми каза, че филмът бил знаков, имало го във всички учебници по кино, та задължително трябва да се гледа. Гледах го. Филмът е правен 1957 г. и печели Златна палма за режисура в Кан. Невероятен успех във Франция и в цяла Европа. От съвременна гледна точка сигурно ще ви подразнят много неща, на първо място сюжетът не е кой знае колко оригинален, има много нелогичност в развитието на действието и редица други несъвършенства. Но! Това е запомнящ се филм. Прекрасна актьорска игра на Татяна Самойлова и Алексей Баталов. И безспорно най-красивата сцена на смърт в историята на киното в блестящото изпълнение на Алексей Баталов, който тогава е много млад. Може би киноманите ще си го спомнят от ролята му на Гога в “Москва не вярва на сълзи”. И забележително операторско майсторство, което още веднъж потвърждава тезата ми, че хубавото кино не е в интересния сюжет, а в запомнящите се кадри. Горещо ви препоръчвам да гледате филма, но ако не се организирате за това, поне си пуснете клипа, напишете в ютуб “Журавли” - песента е прекрасна.

Една различна картина на Втората световна война

Сигурно всички сте виждали този христоматиен кадър, който е запечатал целувката на матрос и медицинска сестра на нюйоркския площад Таймс Скуеър. Снимката е на фотографа Алфред Айзенщат и я наричат “Целувката на победата”. Историята е следната: матросът и медицинската сестра не се познават, тя му съобщава за края на Втората световна война, целуват се и тълпата ги разделя. Защо ви разказвам тази история? Това е снимката на корицата на сп. “Леуропео” на броя, посветен на 65-ата годишнина от победата над нацизма. Горещо ви препоръчвам да прочетете този брой, ако успеете да си го намерите. Броят е отпреди няколко години и ми го даде мой приятел, който знае, че се интересувам от тази тема. Детските ми представи за войната са били по-скоро емоционални, формирани от тогавашната пропаганда и от книги като “Повест за Зоя и Шура”, “Майка човешка”, “Крахът на черните джуджета” и други подобни. Първата по-интересна гледна точка за войната намерих в един сборник, казваше се “Обратът”, излезе в края на 80-те, та там имаше едно интервю на Елена Ржевская с главнокомандващия на руските въоръжени сили по времето на Втората световна война маршал Жуков. В това интервю Жуков, вече на възраст, споделя интересни неща за войната и своето участие в нея. След това интервю, този брой на Леуропео е първият по-разчупен и интересен поглед върху войната, на който аз попадам. Различните гледни точки на наистина добри автори и богатият снимков материал дават една много по-пълна и истинска картина на това безумие на 20 век. Като започнем от статиите за генезиса на лудостта, механизмите на пропагандната машина, наречена Третия райх, минем през блестящите психологични портрети на главните действащи лица, участието на мафията във войната – всичко това дава една наистина различна и задълбочена картина на това човешко безумие. Но идеята ми е не да преразкажа съдържанието, а да ви провокирам да го намерите и прочетете. Ще чакам отзиви.

Багряна

Средата на 80-те години някъде беше. Пловдивското издателство “Христо Г. Данов” издаде една луксозна поредица с няколко български поети, между тях и Елисавета Багряна. Книгите бяха истинско бижу – с кафява кожена подвързия, надписани със златни букви, вътре хартия, наподобяваща пергамент. Та по тоя повод Елисавета Багряна имаше представяне на своята стихосбирка в тогавашния младежки дом. Като човек, изкушен от литературата и в частност от поезията на Елисавета Багряна, отидох. В спомените ми още звучи мелодичният и приятен глас, с който четеше стиховете си. След представянето се наредих на опашката за автографи и имах шанса да видя отблизо тази наистина невероятна жена. И досега не мога да забравя достолепието и женствеността, които излъчваше поетесата, тогава е била около деветдесетгодишна – безупречна прическа, перфектен маникюр, елегантно облечена, на високи токчета. Магнетизъм! Класа! Години по-късно прочетох книгите за Багряна на Блага Димитрова и Йордан Василев – “Младостта на Багряна и нейните спътници” и “Дни, черни и бели” и разбрах, че само когато човек живее пълноценно и интересно, само тогава остарява като катедрала. Но и до ден днешен не съм разбрал защо чисто по български, като се спомене името на Багряна, първата асоциация не е с блестящата й поезия, с интересния й живот и хората, които са го споделяли, а с онзи измислен скандал около съдебното дело и смъртната присъда на Никола Вапцаров. Някакви предположения?!

Чудесата на Рилския манастир

Всяка година стотици се стичат в Рилския манастир, за да се помолят за изцеление, да запалят свещичка за здраве, да им се помогне при безплодие или просто да направят дарение за Светата обител. Според най-разпространеното вярване манастир „Свети Иван Рилски“ помага най-вече на бездетните и недъгавите. Такава е и една от легендите, които ми разказаха при едно от посещенията ми там. Голяма мъка тежала на селянин от Самоковско, дошъл да се помоли за детето си. 3 години, откакто се родил синът му, а не можел да ходи. Нито лекари, нито различни цярове и разтривки помогнали на клетото момченце да се изправи на краката.
Бащата бил толкова отчаян, че се замислял дали няма да е по-добре детето да си отиде от този свят, за да не тегли цял живот тегло. Тогава му казали за Рилския манастир и светеца, чиито мощи лекували недъгави и навръх Великден отива с детето и жена си. Момченцето сложили до мощите на светеца и след края на литургията, го зачакали да се изправи, но нищо не се случвало. Майката заплакала от мъка, бащата се обезверил. Но не щеш ли, детето се хванало за покривката над мощите и започнало да се опитва да стане. И на третия опит проходило.

Бащата бил толкова благодарен на Свети Иван Рилски и на манастира, че направил голямо дарение още същия ден. И аз направих същото, макар и далеч по-скромно от това на щастливия татко.

По примера на Светльо Кантарджиев, реших да направя парично дарение на самата обител, в която е живял Светецът. Моята приятелка пък се включи в кампанията за „Кюстендилска стая”, като дари автентични предмети от бита по примера на Виолета Георгиева. От манастира смирено благодариха и казаха, че и малкото за тях е много.

Внимавайте, когато помагате!

В неделя следобед се чудех какво да правя и погледът ми се спря на един документален филм, който се казва “Децата на дружбата”. Заглавието не ми подсказа нищо, но реших да го погледна, защото, не знам дали съм споменавал, че много обичам документално кино, филми по истински истории, литература, която клони към документалното. Филмът беше с двама главни герои – виетнамското момиченце Хана, доведено в България и отгледано от българската поетеса Блага Димитрова, и момчето Ахмад, доведено от Ливан от журналиста Иван Гарелов. Горчив вкус ми остави тоя филм. Първата история – Блага Димитрова посещава Виетнам по време на войната, в някакъв детски дом вижда въпросното момиченце, харесва го и решава да го доведе в България и да го отгледа, при положение, че то си има живи родители във Виетнам. Втората история – при репортаж, който прави в Ливан по време на войната , Иван Гарелов среща ливанското момче Ахмад и с големи трудности успява да го изведе от страната, довежда го в България, тук Ахмад завършва медицина, жени се. Към момента на снимането на филма над 40- годишната Хана се подвизава в Париж при някакви благодеятели, след като е изгонена от жилището на Блага Димитрова след смъртта й, в повечето от сцените е видимо пияна и нещастна. Ахмад – джипи в Златоград, разделен от семейството си, което е в Ливан, също не издаваше душевна хармония. Та си зададох въпроса: Наистина ли винаги правим добро, когато се опитваме да помогнем? Нормално ли е откъсването от естествената ти среда и от пътя, по който вървиш? И се сетих за една история: вървяхме с приятел по една глуха уличка, пред нас две млади момичета. Едното видя охлюв по средата на шосето, вдигна го и го сложи на тротоара. А другото момиче му се скара: “Tи знаеш ли какви усилия и колко време му е трябвало на охлюва, за да стигна дотам, може да е имал мисия, а ти сега го върна много назад!” Ами това е, надявам се, че сте разбрали метафората и си позволявам да ви дам съвет: Bнимавайте, когато помагате!