Светослав Кантарджиев се стреми да опази културното ни наследство

Кой си ти? А знаеш ли откъде идваш, кои да прадедите ти и каква е историята на страната, в която живееш? Наскоро май не си си задавал тези въпроси. Сигурно забързаното ежедневие пак те е погълнало и просто нямаш време да попрочетеш малко за родината си. Забравил си колко е велика земята, върху която живееш. Спри се за малко, огледай се, посети някой музей, обиколи възрожденските къщи и си припомни откъде идваш.

Често се чудя какво е моето родословно дърво, какви са били прапрадядовците ми и с какво са се занимавали. Попивал съм интерес разказите на баба ми за едно време и как са били нещата тогава. Проявявам искрен интерес не само към историята на моето семейство, но и към тази на родината. За последната мога само да чета обаче. Всъщност, мога и да я видя отчасти, изложена в музеите на България.

Културното наследство на всяка страна трябва да се пази и да се излага, за да може да е пред очите на народа. Той трябва да има свободен достъп до него, за да не забрави своята идентичност. Сега, както сме се насочили към модерното и клоним към запада, тя някак започва да ни се изплъзва. Искаме да сме граждани на света, но нека първо бъдем достойни граждани на родината си.

Наскоро четох една статия, насочена точно към този проблем – загубата на идентичност. Там пишеше за една българска фондация, май се казваше „Мизия”, учредена от Светослав Кантарджиев, която е готова да работа в тази насока, т.е. да се опита да върне идентичността на хората, създавайки музей, в който да се излагат важни за културното ни наследство експонати. Още един музей никога не е излишен, аз съм „за“. Освен това и инициаторът на проекта не е случаен. Светослав Кантарджиев е изпълнителен директор на издателство „Ню Медиа Груп”, което издава вестници, книги и детска литература. Той е общественик и социално ангажиран човек с чести изказвания по медиите по належащи в страната проблеми.

Аз се опитвам да направя нужното, за да не допусна да загубя идентичността си. Мисля да предам всичко, което знам, на следващото поколение, за да продължим нишката. А ти?

Обичат ли мъжете да молят за помощ?

Нека условно разделим ситуациите, в които може да поискаме помощ, на две: 1) морална подкрепа – когато не се чувстваме добре поради някаква причина и имаме нужда от една добра дума; 2) когато не можем да свършим нещо сами, защото компетенциите ни не се простират дотам.

Ако мъж се намира в първата ситуация, т.е. когато става въпрос за емоционален проблем, той ще държи гарда докрай, непоказвайки че нещо го тревожи и за разлика от жените, няма да сподели с никой. Да поиска помощ в тази ситуация е равносилно на това да признае слабостта си, което е в разрез с онова на което са го учили, а именно, че истинските мъже се справят с такива проблеми сами. Ето защо той няма да сподели, а ще се вземе в ръце и ще преодолее всичко сам.

При втората ситуация може да има два изхода. Първият е да разбере кое как се прави и сам да опита, защото има самочувствието, че разбира от всичко и иска да има пълен контрол над нещата. Справи ли се със задачата, ще почетка егото си още повече. Понякога му се получава, друг път не, но важното е, че е взел нещата в свои ръце от началото, пробвал се е, което също е достойно за уважение. Последният вариант е да поиска помощ от по-компетентен познат/приятел. Някои веднага биха се насочили към тази опция, но не и гореописаният ни герой. Това за него е най-крайната мярка, защото той предпочита сам да свърши работата, за да докаже на себе си, че може.

Ако трябва да обобщим казаното дотук, можем да заключим, че мъжете по-скоро не биха потърсили помощ за неща, с които мислят, че могат да се справят сами. Така ли е?