Когато за първи път чух за Часовника на Страшния съд, не можех да повярвам, че съществува нещо толкова символично и в същото време толкова сериозно. Името му звучи апокалиптично, сякаш е част от някакъв фантастичен сценарий, но зад него стои реална идея, родена от реални хора, които някога са държали в ръцете си силата да унищожат света. Този часовник е създаден от учените, които са работили по проекта Манхатън – хората, изобретили атомната бомба. След войната те осъзнали колко крехка е границата между знанието и унищожението и решили да създадат символ, който да ни напомня колко близо сме до катастрофата
Часовникът на Страшния съд няма механизъм, няма зъбни колела и стрелки, които се движат сами. Той е идея – метафора за това колко е застрашен светът. Когато стрелките му се приближават до полунощ, това означава, че опасността за човечеството нараства. Полунощ е моментът на края – моментът, в който може да се случи ядрена война, климатичен колапс или нещо друго, което самите ние сме предизвикали
Настройките на часовника се правят от учени и експерти от организацията Bulletin of the Atomic Scientists. Те се събират всяка година и обсъждат състоянието на света – дали сме по-близо до самоунищожение или сме направили крачка назад. Решенията им не са произволни, а се базират на това, което виждаме всеки ден – политическо напрежение, конфликти, оръжейни съревнования, климатични промени, бързо развиващи се технологии, които могат да бъдат едновременно спасение и заплаха
Най-близо до полунощ сме днес – само деветдесет секунди ни делят от символичния край. Това е най-късото разстояние в историята на часовника. Понякога си мисля, че това не е просто предупреждение, а диагноза за човечеството – показва докъде сме стигнали в стремежа си да властваме, без да се замисляме какво губим по пътя. Но може би в това има и нещо добро, защото ни кара да се вгледаме в себе си
Часовникът не е враг, той не е предсказание, а огледало. Показва ни колко бързо се движим към ръба и ни оставя да решим дали ще спрем или ще продължим да вървим. Когато мисля за него, си давам сметка, че стрелките не се движат сами – ние ги местим, с всяко действие, с всяко решение, с всяка война и всяко примирие, с всяка научна стъпка напред и всяко морално отстъпление
За мен Часовникът на Страшния съд е не толкова предвестник на края, колкото напомняне, че имаме избор. Че бъдещето не е фиксирано и че полунощ може никога да не настъпи, ако просто осъзнаем, че стрелките са в нашите ръце.
