История с щастлив край

Може би няма човек, който да не е чул историята за малкото ангелче Александър- Робърт, който се нуждаеше от спешна трансплантация на черен дроб, за да може да живее, едно бебче, невинно, чисто и благословено.

За щастие, операцията е минала успешно. Бебето се възстановява. Тук в тази история проблема не е в намирането на донор, бащата на това дете безкористно и смело става донор. Та кой родител не би го направил за детето си? Тъжното в тази история е непосилната сума за това младо семейство, за да се извърши операцията. Добре, че ние българите сме човечни и все още успяваме да отделим дори и малко от залъка си, за да помагаме на хората в нужда, защото ако за нас е малко, за тези родители това е безценно, защото това ще спаси рожбата им. Чудесно е че в крайна сметка всичко завърша добре. Има обаче едно нещо, което не ми дава мира и честно казано ужасно много ме огорчава и това е бездействието на институциите. Защо се налага тези хора да молят за помощ, а институциите са безсилни? Защо се дават милиони и милиарди за щуротии, не и за спасяването на човешки животи? Добре, че българина все още се обединява около някоя кауза, за да помага. Много е тъжно когато хората са безсилни и се намират в безизходица, защото не намират подкрепа в държавата и институциите.

Но стига толкова негативизъм, както казах, най-важното е че това прекрасно създание е добре и му е даден шанс за живот, а на родителите му пожелавам цялото здраве и щастие на Земята.

Чели ли са родните политици българската история?

Искрено се съмнявам. Няма доказателства, че не са, но това, което показват в парламента определено е свидетелство, че подобно познание липсва в техните умове. Ако поне половината от тях си бяха наложили поне да запомнят и половината от часовете по история в гимназията може би щяхме да сме къде-къде по-напред в политическо еволюционно отношение.

А ако поне половината на половината се бяха трогнали да попрочетат нещо повече, мааалко по-подробно от политическата история на Третата българска държава, щяхме да избегнем това постоянно повторение на един и същи сюжет.

Ние, българите, сме като един обречен народ, лутащ се в кръг в пустинята на историята. Не зная как да го кажа по друг начин, наистина... Историята ни циклично се повтаря. Идва едно правителство, веднага "разобличава" предното - следва цялостна подмяна на кабинета, цялостна чистка на държавни чиновници от общини и други държавни здания... Докато подменените свикнат с новия си пост се подменят на свой ред и така сякаш до безкрай...

Историята ни дава всички варианти на една ситуация. Почти всичко, което може като отношения между хората и нациите да се случи, вече се е случило някъде в миналото. Ако някой помисли добре и разтълкува вече преживяните събития със сигурност ще знае как да действа, така че да вземе правилното решение в дадена ситуация.

Но политиката не е лесна. За да си в нея, трябва да бъдеш отличен дипломат, да предвиждаш ходовете на противника, да си надарен със съобразителност и проницателност. Това са златни таланти, но явно у нас още не се е родил наследникът на някогашните ни горди предци.