Остаряваме...

Животът си минава покрай нас неусетно. Ние все едно сме наблюдатели, а не главните действащи лица. В един момент започваш да се чудиш как си стигнал до 50 годишна възраст толкова бързо. Преполовил си едно столетие ей така като на игра, все едно си мигнал с очи два пъти и хоп – вече си на половин век. Ама какво, ама как... и ти сам не си разбрал.

Сякаш миналия ден срещна половинката си, усети първите истински любовни трепети, очите ти заблестяха, искрите захвърчаха. След това дойдоха децата, после пък поеха сами по своя път и семейното гнездо остана някак празно. Тогава трябваше да започнеш живота си наново, да се приспособиш към отсъствието им, което не бе никак лесна задача.

Като се замисля, много неща са се случили за петдесетина години живот, но изглеждат като един миг, когато погледнеш назад и особено когато хубавите моменти преобладават и първо за тях се сещаш. Истински силните преживявания никога не избледняват, точно те изглеждат сякаш са били вчера, а колкото повече от тях имате, ще има и повече точки в миналото, към които да може да се върнете, когато остареете.

Сега си спомних за баба ми навремето, която все ми разказваше едни и същи истории, като й ходих на гости. Питаше ме дали помня, когато за пръв път съм й направил палачинки, и ми разказваше в детайли цялата случка. Точно за това говоря – такъв трогателен за нея момент се е запечатал в съзнанието на баба толкова силно, че тя го помни като нещо щастливо и иска да се връща към него. Сега вече я разбирам.

Въртележката на живота

Усещате ли как бързо отлита времето? В дни като днешния се чувствам три пъти по-стар, а живял четири пъти по-малко. За това не се сдържах да отделя един пост за неизбежния ход на времето и цикличността на събитията.

Ако не бе работата, която да кара дните ти да минават бързо, ако не бяха семейните проблеми – с жена, с дъщерята, които да хапват от свободното време, сигурно човек щеше да мисли малко повече за себе си и сигурно щеше да има повече неща, която да направи, повече места, които да посети. Щях да се чувствам повече живял... може би. Не, че не може и със семейството, а моето е чудесно и рядко имам с тях някакви сериозни търкания (всъщност жена ми е идеалният партньор и с нея мога да се забавлявам много), но за повечето семейства важи приказката „С деца на море‟ – очите ти да са на четири, защото ще се пързалят на сапуна и ще се изпикаят в сапуниерата.

Това имам предвид. Но не главно заради това понякога се чувствам вехт и прегърбен от постоянното напрежение на битовите отговорности - сметки, данъци, следене на осигуровки, работата с капризни хора... а може би причината е по-скоро, че усещам как животът си отива, тялото ми се променя, а искам да съм вечно в разцвета на силите си. Че кой не иска?  Но от друга страна... като си помисля, може да се каже, че по дух си оставам вечно млад. В младежките години, с другарите вършихме каквото вършихме, младостта ми беше извинение. След това се ожених и като дъщерята порасна пак покрай нея следях младежки страсти и вълнения, което пак ме подмлади. В бъдеше, след като дъщеря ми се омъжи и ме направи дядо, с един внук и на 70 пак мога да младея. Интересна въртележка е животът... Все растеш и си мислиш, че престаряваш, а  после пак се намираш в изхода позиция. Докато стане едно пълно завъртане да се усмихнеш, да се разплачеш и готово – всичко се повтаря. Сватба след сватба, деца след деца... другото няма да го споменавам, че не върви в тази публикация.