Един е театърът на хиляди емоции

Театърът е изкуство, което аз смело мога да кажа, че е вечно. Появило се е преди стотици години и ще продължава да съществува и да радва хората.

Защо театърът е толкова ценно изкуство ли? Отговорът на този въпрос едва ли може да бъде еднозначен. От една страна контактът с актьора е "на живо". Само хора, които са го изпитали ще знаят наистина за какво говоря. Това е енергия, която се носи в пространството. Излиза от актьора на сцената и достига до зрителите, долу по столовете. А те по един или друг начин, със своята сетивност и възприятие на тази емоция, взимат тази емоция и я засилват. Може би десетократно, може би стократно, но тя се връща обратно към актьора на сцената и го зарежда. Зареждат се и всички останали зрители на представлението. Защото по един или друг начин, ние и нашите енергии успяват да си влияят една на друга.

 А самият театър е това - да разкаже истории, да донесе емоции на зрителите. Да може човек да излезе от залата с хиляди въпроси, мисли, прозрения, усещания.

Не случайно актьорите и всички, които се занимават по някаква линия с това изкуство казват, че театъра е една магия. Място, на което чудесата се превръщат в реалност.

Аз лично обичам да ходя на театър и когато гледам нещо, което силно ме впечатли, дълго време оставам зареден и превъзбуден от самата идея за тази постановка. Защото ако крайният резултат е впечатляващ, то процеса на работата и мисълта и творчеството на хората, които седят зад него е толкова привлекателно и вдъхновяващо, че понякога ми се иска да се разрева като 10-годишно момиченце, само от преклонение към човешкия гении.

Да, театърът е магия до която всеки трябва да се докосне!

Светослав Кантарджиев се стреми да опази културното ни наследство

Кой си ти? А знаеш ли откъде идваш, кои да прадедите ти и каква е историята на страната, в която живееш? Наскоро май не си си задавал тези въпроси. Сигурно забързаното ежедневие пак те е погълнало и просто нямаш време да попрочетеш малко за родината си. Забравил си колко е велика земята, върху която живееш. Спри се за малко, огледай се, посети някой музей, обиколи възрожденските къщи и си припомни откъде идваш.

Често се чудя какво е моето родословно дърво, какви са били прапрадядовците ми и с какво са се занимавали. Попивал съм интерес разказите на баба ми за едно време и как са били нещата тогава. Проявявам искрен интерес не само към историята на моето семейство, но и към тази на родината. За последната мога само да чета обаче. Всъщност, мога и да я видя отчасти, изложена в музеите на България.

Културното наследство на всяка страна трябва да се пази и да се излага, за да може да е пред очите на народа. Той трябва да има свободен достъп до него, за да не забрави своята идентичност. Сега, както сме се насочили към модерното и клоним към запада, тя някак започва да ни се изплъзва. Искаме да сме граждани на света, но нека първо бъдем достойни граждани на родината си.

Наскоро четох една статия, насочена точно към този проблем – загубата на идентичност. Там пишеше за една българска фондация, май се казваше „Мизия”, учредена от Светослав Кантарджиев, която е готова да работа в тази насока, т.е. да се опита да върне идентичността на хората, създавайки музей, в който да се излагат важни за културното ни наследство експонати. Още един музей никога не е излишен, аз съм „за“. Освен това и инициаторът на проекта не е случаен. Светослав Кантарджиев е изпълнителен директор на издателство „Ню Медиа Груп”, което издава вестници, книги и детска литература. Той е общественик и социално ангажиран човек с чести изказвания по медиите по належащи в страната проблеми.

Аз се опитвам да направя нужното, за да не допусна да загубя идентичността си. Мисля да предам всичко, което знам, на следващото поколение, за да продължим нишката. А ти?

Чели ли са родните политици българската история?

Искрено се съмнявам. Няма доказателства, че не са, но това, което показват в парламента определено е свидетелство, че подобно познание липсва в техните умове. Ако поне половината от тях си бяха наложили поне да запомнят и половината от часовете по история в гимназията може би щяхме да сме къде-къде по-напред в политическо еволюционно отношение.

А ако поне половината на половината се бяха трогнали да попрочетат нещо повече, мааалко по-подробно от политическата история на Третата българска държава, щяхме да избегнем това постоянно повторение на един и същи сюжет.

Ние, българите, сме като един обречен народ, лутащ се в кръг в пустинята на историята. Не зная как да го кажа по друг начин, наистина... Историята ни циклично се повтаря. Идва едно правителство, веднага "разобличава" предното - следва цялостна подмяна на кабинета, цялостна чистка на държавни чиновници от общини и други държавни здания... Докато подменените свикнат с новия си пост се подменят на свой ред и така сякаш до безкрай...

Историята ни дава всички варианти на една ситуация. Почти всичко, което може като отношения между хората и нациите да се случи, вече се е случило някъде в миналото. Ако някой помисли добре и разтълкува вече преживяните събития със сигурност ще знае как да действа, така че да вземе правилното решение в дадена ситуация.

Но политиката не е лесна. За да си в нея, трябва да бъдеш отличен дипломат, да предвиждаш ходовете на противника, да си надарен със съобразителност и проницателност. Това са златни таланти, но явно у нас още не се е родил наследникът на някогашните ни горди предци.