Багряна

Средата на 80-те години някъде беше. Пловдивското издателство “Христо Г. Данов” издаде една луксозна поредица с няколко български поети, между тях и Елисавета Багряна. Книгите бяха истинско бижу – с кафява кожена подвързия, надписани със златни букви, вътре хартия, наподобяваща пергамент. Та по тоя повод Елисавета Багряна имаше представяне на своята стихосбирка в тогавашния младежки дом. Като човек, изкушен от литературата и в частност от поезията на Елисавета Багряна, отидох. В спомените ми още звучи мелодичният и приятен глас, с който четеше стиховете си. След представянето се наредих на опашката за автографи и имах шанса да видя отблизо тази наистина невероятна жена. И досега не мога да забравя достолепието и женствеността, които излъчваше поетесата, тогава е била около деветдесетгодишна – безупречна прическа, перфектен маникюр, елегантно облечена, на високи токчета. Магнетизъм! Класа! Години по-късно прочетох книгите за Багряна на Блага Димитрова и Йордан Василев – “Младостта на Багряна и нейните спътници” и “Дни, черни и бели” и разбрах, че само когато човек живее пълноценно и интересно, само тогава остарява като катедрала. Но и до ден днешен не съм разбрал защо чисто по български, като се спомене името на Багряна, първата асоциация не е с блестящата й поезия, с интересния й живот и хората, които са го споделяли, а с онзи измислен скандал около съдебното дело и смъртната присъда на Никола Вапцаров. Някакви предположения?!

Внимавайте, когато помагате!

В неделя следобед се чудех какво да правя и погледът ми се спря на един документален филм, който се казва “Децата на дружбата”. Заглавието не ми подсказа нищо, но реших да го погледна, защото, не знам дали съм споменавал, че много обичам документално кино, филми по истински истории, литература, която клони към документалното. Филмът беше с двама главни герои – виетнамското момиченце Хана, доведено в България и отгледано от българската поетеса Блага Димитрова, и момчето Ахмад, доведено от Ливан от журналиста Иван Гарелов. Горчив вкус ми остави тоя филм. Първата история – Блага Димитрова посещава Виетнам по време на войната, в някакъв детски дом вижда въпросното момиченце, харесва го и решава да го доведе в България и да го отгледа, при положение, че то си има живи родители във Виетнам. Втората история – при репортаж, който прави в Ливан по време на войната , Иван Гарелов среща ливанското момче Ахмад и с големи трудности успява да го изведе от страната, довежда го в България, тук Ахмад завършва медицина, жени се. Към момента на снимането на филма над 40- годишната Хана се подвизава в Париж при някакви благодеятели, след като е изгонена от жилището на Блага Димитрова след смъртта й, в повечето от сцените е видимо пияна и нещастна. Ахмад – джипи в Златоград, разделен от семейството си, което е в Ливан, също не издаваше душевна хармония. Та си зададох въпроса: Наистина ли винаги правим добро, когато се опитваме да помогнем? Нормално ли е откъсването от естествената ти среда и от пътя, по който вървиш? И се сетих за една история: вървяхме с приятел по една глуха уличка, пред нас две млади момичета. Едното видя охлюв по средата на шосето, вдигна го и го сложи на тротоара. А другото момиче му се скара: “Tи знаеш ли какви усилия и колко време му е трябвало на охлюва, за да стигна дотам, може да е имал мисия, а ти сега го върна много назад!” Ами това е, надявам се, че сте разбрали метафората и си позволявам да ви дам съвет: Bнимавайте, когато помагате!