Сълзите на силния пол

 

Да се смята, че мъжете не плачат, е стереотип, който трябва да бъде изкоренен. Мъжете плачат. Понякога много. Това не е грешно, не е и слабост, а проява на една красива емоция. 

Нима никога не сте виждали бащите си да плачат? Не потекоха ли сълзите им от гордост, когато завършихте образованието си или когато създадохте семейство? Нима и вие не проронихте сълзи, когато за първи път поехте в обятията си новороденето си дете? 

Мъжете плачат. Понякога тези сълзи са от радост, друг път от горчивина и натрупана болка. Разликата е, че мъжете плачат когато са сами и когато има сериозен повод. Причината, може би, се корени в генетично заложената гордост никой да не види слабостта им. Защото сълзите се приемат за слабост, показват, че човек е уязвим. За мен не е точно така – сълзите започват да текат, когато човек е бил силен прекалено дълго време и те идват, за да изпълнят ролята си на отдушник. 

Мъжете също са емоционални, не по-малко от жените, но изразяват своите чувства по по-рационален начин. Въпреки модерното общество в наши дни, нека си признаем – борбата между половете не е приключила. Затпва мъжете явно искат да запзят правото си за ронене на сълзи само когато са сами. 

На друго мнение е психиатърът Патрик Лемуан. Според него днес никой не изисква от силния пол очите им да са сухи, а сърцето твърдо, за да отстояват мъжествеността си. Лемуан смята, че тази сдържаност при мъжете е наложена още в детските години. Всяко малко момченце е чувало поне веднъж от родителите си, че мъжете не плачат и затова не бива да тъжи за даден повод, вещ или поради друга причина. 

След това, повече или по-малко съзнателно, те се сдържат. Това поведение се дължи главно на факта, че по традиция жените са по-склонни да изразяват емоциите си. Те имат привилегията да се наричат „слабия пол“, а аз бих заменил слабост с нежност, но това ще бъде друга тема в блога. 

Въпреки всичко, плачът не е задължение, не е привилегия или слабост, това е емоция, чисто човешка, която на никого не е чужда. Сълзите пречистват емоциално и носят душевен катарзис. Замислете се над това. Не е срамно.

Защо не постигаш целите си?

Един от отговорите на този въпрос би могъл да бъде свързан с липсата на достатъчно самоконтрол. Някои хора имат чувството, че нямат контрол над живота си, поради което и не могат да достигнат целите си. Това води до собственото им разочарование.Техните действия са продиктувани от емоции, вътрешни импулси или спонтанност, затова им е трудно да разчитат на самодисциплина. Липсата им на самоконтрол пък води до невъзможност да си мерят думите, което е още една спънка към целта. Не винаги е добре да казваш каквото мислиш и това всички го знаем, но има хора, които просто не могат да се спрат и съответно така си нанасят вреди.

Да си наложат дисциплина за някои хора е тежко бреме. Те лесно се отказват от целите си или ги протакат във времето, защото не могат да си наложат да застанат твърдо зад тях. Поддават се на собственото си самосаботиращо поведение. Но как могат да вкарат живота си в релси? Понякога човек е най-големият си враг. Той сам се спъва и върви срещу себе си. Може би, ако успее да вникне в причините, които го карат да губи контрол, ще успее по-добре да управлява себе си.

Тук се намесва и наличието на воля за постигане на целите. Тя трябва да е достатъчно силна, за да кажеш "да" на това, което искаш да направиш, и "не" на нещата, които ти пречат на успеха. Дори и да имаш самоконтрол, липсата на воля пак може да те доведе до недостигане на желания резултат. Най-добрата възможна комбинация е от двете.