Обратен брояч за лева: голямото обръщане в евро започна

 

От известно време усещам промяна в нагласите на хората около мен. Все по-често чувам как някой „е обърнал всичко в евро“, как друг е внесъл кеша си в банката, „за да не го мисли“. И ако доскоро разговорите за еврото звучаха като нещо далечно и бюрократично, сега темата е буквално в портфейлите ни. Според последните данни на БНБ, към края на септември 2025 г. левовете в обращение са 27.2 млрд. лв. – с над 10% по-малко спрямо година по-рано. Но реално, ако се извадят сумите в банковите трезори и банкоматите, парите, които наистина „се движат“ между хората, са около 25 млрд. лв.

Само за няколко месеца над 3 млрд. хартиени и метални левове са изчезнали от оборота. Това не е просто статистика – това е ясен знак, че българите започнаха масово да се подготвят за еврото още преди официалната дата на въвеждането му – 1 януари 2026 г. Част от тези пари идват от познатите „спестявания под дюшека“, но голяма част и от бизнеса, който вече няма нужда да държи левове в касите си.

Интересното е, че това не е изолиран процес. В Хърватия – последната страна, приела еврото – за по-малко от шест месеца куните в обращение намаляват с 60%. Тогавашният гуверньор Борис Вуйчич дори прогнозира, че България ще мине през същия сценарий – бързо, рязко и почти без емоция.

Наблюдавам и как хората около мен действат инстинктивно. Част от тях обменят левовете си в евро още сега, за да „изпреварят“ момента. Според данните от БНБ, от юни насам продажбите на евро срещу левове надвишават покупките, а нетно продадената валута вече надхвърля 1.1 млрд. евро. Чейндж бюрата потвърждават – интересът е видимо по-голям.

Други избират по-прагматичен път – внасят левовете си в банките. Повечето банки дори премахнаха таксите за касови вноски в брой, за да привлекат повече депозити. Уникредит Булбанк например отчита 80% ръст на внесените суми от физически лица още през юни 2025 г., като средната сума на вноска е скочила с близо 40%. Не е изненадващо – тези пари автоматично ще бъдат превърнати в евро без никакви такси още в първия ден на 2026 г.

В същото време статистиката на БНБ показва ускорен ръст на овърнайт депозитите – над 15% годишно към август. Това е пряк резултат от вътрешната миграция на кеша към банковите сметки. Интересното е, че не само левовете се „скриват“ в банките – те буквално се пренареждат по системата, подготвяйки се за новата валута.

Ако се погледнат детайлите, ще се види и друго: от май насам са изтеглени близо 9.53 млн. столевки и 15.33 млн. петдесетолевки – това са почти 1.8 млрд. лв. в банкноти, които вече не участват в оборота. Монетите, макар и многобройни, представляват едва 630 млн. лв. – смешно малка част от общата сума.

Лично аз усещам тази промяна не само в портфейла си, а в начина, по който мислим за парите. Хората се учат да гледат на кеша като на преходна форма, не като на сигурност. Банкнотите ще останат още малко, но доверието вече се мести другаде – в цифрите по екрана, в депозитите и в еврото.

До края на годината процесът вероятно ще се ускори още. А когато настъпи януари 2026 г., левът и еврото ще съжителстват за кратко – символично, почти сантиментално. После левът ще остане в историята, както марката, лирата и кроната в други страни. И колкото и естествено да звучи, за мен това си е епохален момент – момент, в който една национална идентичност се превръща в спомен, а една нова реалност започва с курс 1.95583.

Най-печелившите взаимни фондове за първото полугодие: Европа и регионалните пазари изпреварват САЩ

 

Когато погледна назад към първото полугодие, за мен най-важният извод е ясен – Европа взе преднина пред САЩ, и то не само като икономически перспективи, но и по представяне на взаимните фондове. Признавам, очаквах по-силно движение от американския пазар, но вълната от проблеми – търговски войни, рекорден държавен дълг, отслабващ долар – доведе до отлив на капитал. И то не от малки инвеститори, а от гиганти като BlackRock, които вече официално обявиха, че насочват милиарди към Стария континент.

Тази промяна се вижда и у нас. Ако вземем статистиката за първите шест месеца, регионалните фондове в Централна и Източна Европа бяха сред топ изпълнителите. „ДСК РЕГИОН“ например отбеляза доходност над 10%, а „Карол Капитал Мениджмънт“ чрез „Астра Инвест“ реализира близо 9%. В портфейлите им преобладават позиции в гръцки и словенски банки, фармацевтичната Krka и застрахователя PZU – компании, които съчетават стабилност, дивиденти и потенциал за растеж.

Не мога да не отбележа и възхода на ETF-ите. Борсово търгуваните фондове, които следят индекси като ATHEX в Гърция или PX в Чехия, се оказаха сред най-печелившите инструменти. И това не е случайно – пасивната стратегия понякога надминава активното управление, защото елиминира субективните грешки. Даже нашият SOFIX се включи в позитивната вълна, като премина границата от 1000 пункта за първи път от 2008 г. Това даде допълнителен импулс на фондовете, които държат български акции.

В по-консервативния сегмент също има интересни наблюдения. Облигационните фондове се възстановиха, след като пазарът на държавни ценни книжа се стабилизира. Един от най-старите – „Конкорд Фонд 1 Облигации“ – вече над десетилетие поддържа средногодишна доходност около 4%. Може да не звучи впечатляващо, но в свят на несигурни акции това е истинска котва за по-внимателните инвеститори.

По-сложна е ситуацията при смесените фондове. Те по дефиниция балансират между акции и облигации, но през това полугодие инфлацията около 4% изяде голяма част от печалбите им. Добави и таксите за управление, и картината става още по-неблагоприятна. Все пак някои мениджъри намериха добър баланс чрез комбинация от европейски ETF-и и избрани български компании, което им позволи да останат на плюс.

Моето заключение? Парите текат към Европа и особено към Централна и Източна Европа. Тук се отваря ниша, от която българските взаимни фондове могат да спечелят. Те са удобният канал за инвеститори като мен и теб, които нямат директен достъп до чуждите борси, но искат да се възползват от тенденцията. И ако първото полугодие беше знак, то втората половина на годината ще бъде истински тест дали регионът може да се утвърди като новата „гореща точка“ на капиталовите пазари.

Когато болката става звук: какво слушат хората, когато страдат, и защо?

 

Понякога, когато всичко вътре в мен се разпада, не искам да говоря. Не искам прегръдка, нито съвет. Просто пускам музика. Тъжна, сурова, красива музика, която ме разплаква или ме оставя в ступор. Звучи абсурдно – защо търся тъга, когато вече страдам? И защо точно тя ме успокоява?

Оказва се, че това поведение е добре познато на невронауката. Когато слушаме меланхолична музика, мозъкът реагира не като на реална загуба, а като на „симулирана“ емоция. Активират се зони, свързани с емпатия, саморазмисъл и преживяване на социални емоции. Но най-важното: тъжната музика води до високи нива на пролактин – хормон, който облекчава психическото напрежение, сякаш вече сме плакали. Тялото се държи така, сякаш вече е плакало. Получаваме облекчение, без реално да преживеем катарзис. Това не е бягство, а контролирано потъване в болката – с цел преработка.

С други думи, музиката превръща болката в нещо поносимо и структурирано. В нещо, което можем да „изслушаме“ и после да оставим зад нас.

Някои учени твърдят, че това е форма на емоционална регулация чрез естетическо преживяване. Особено при интровертни хора, които преживяват чувствата си дълбоко, но не ги изразяват лесно. Аз съм точно такъв. Затова Бах ми говори повече от всеки психолог. При него меланхолията не е слабост, а величие на болката. Когато слушам St. Matthew Passion, не чувствам себе си слаб – чувствам се част от човешка трагедия, по-стара от мен. Адел пък докосва сърцето ми с простота и автентичност. Нейният глас носи болка, но и достойнство. Someone Like You не е молба, а признание. Тя не иска да върне изгубеното – просто го изпява. А понякога това е всичко, което ни остава.

Arctic Monkeys ми помагат, когато болката вече се е превърнала в ирония и дистанция. No. 1 Party Anthem не е просто тъжна песен – тя е наблюдение на самотата сред хора, опит за бягство чрез повърхностно щастие. И това също е болка – само че с червило и дим.

В българската музика ми се е случвало да пусна БТР – Спасение, когато чувството е гняв. Или Остава, когато тъгата е мъгла, а не буря. При тях музиката е поетична капсула на самота, която не те притиска, а те приема.

Мозъкът има нужда от смислов резонанс, когато боли. Търси израз, който няма как да дойде от ежедневието. Затова тъжната музика е толкова обичана – тя дава форма на хаоса, и за няколко минути болката ни става разбираема. Като текст, като мелодия, като нечий чужд глас, в който за кратко откриваме себе си. И това ни спасява. Без морал. Без рецепта. Само с един звук.