Вече съм в такава възраст да се питам откъде идваме и накъде сме се запътили и то не отделния човек, а човечеството като цяло. Еволюцията е хубаво нещо, на което открай време се възхищавам. Вярно е, че дълъг път сме извървели от праисторията досега, но дали се движим в правилната посока и докъде ще стигнем? Това мога само да предполагам.
Наскоро прочетох една мъдра мисъл, която гласеше нещо от сорта: "Понякога трябва напълно да се разруша, за да намеря пътя към себе си." Моето тълкование е свързано със стигане на дъното, себеосъзнаване и ново начало – точно в тази последователност. Материалният свят сериозно ни е погълнал – оценяваме се по това, което имаме, а не какви сме отвътре. Стремим се към по-добре платена работа, висок социален статус, върха на стълбицата на успеха... Какво обаче има там? Неистово щастие? Пари? И двете? А кое е истински важното за нас хората? Може би да живеем, вместо да съществуваме, да имаме свободата да бъдем каквито поискаме и да не сме притиснати материално, за да го направим. На този етап това звучи толкова идеално и нереално.
Къде остана духовното, възвишеното, интелектуалното? Интересуваме ли се от развитието си като хора, но не външното, а вътрешното? На какво учим децата си? Че най-ценени са онези с добро материално положение в обществото, че те пробиват на всяка цена? Тук отново идва въпросът не какъв си, а колко струваш. Духовното развитие на човечеството също е важно, някой обаче трябва да ни го напомни. Стремежът към интелектуалното израстване, дори да е без конкретна цел, според мен е задължително да се възпита.
Няма коментари:
Публикуване на коментар