Христин Петков: за научния потенциал не трябва да има граници

Бъдейки част от съвременния динамичен и глобален свят, където границите съществуват единствено в съзнанието и са плод по-скоро на личностна настройка, отколкото на реални физически препятствия, няма как и аз самият да не съм се замислял дали не искам да замина навън. Имам докторска степен, която тук, в България, не ми служи за нищо друго освен за лично удовлетворение и повод понякога за подигравки на някои мои приятели с по-черно чувство за хумор. На времето имах амбиции да ставам университетски преподавател, но набързо ми отрязаха крилцата с едни драконовски разбирания за начините на преподаване във висше учебно заведение и следвайки практики, наричани „успешни“, по-стари и от мен...

Та се сетих в този ред на мисли за едно изказване на Христин Петков, кмет на Сливен от 1991 до 1995 година, че европейското научно пространство трябва да се превърне в пространство без граници, където свободно да се обменят човешки и високотехнологичен капитал, ресурси, идеи и още, още. Така например аз, ако преди '89 година имах тази възможност, ако тогавашните управници мислеха както г-н Петков, колко по-богат щях да съм към днешна дата откъм опит в научна дейност, в културен, социален и емоционален аспект? А кой знае, може би щях да бъда и професор на вас или вашите деца? Като се замисля, интернационалният опит е винаги в плюс, не само за научните среди, но и дори за един строителен работник в Лондон, който иначе едва ли би видял някога Биг Бен или Двореца на кралицата.

Бих искал да приключа с една своя любима мисъл, според която животът е книга и ако не пътуваш, то препочиташ една-единствена страница...

Въртележката на живота

Усещате ли как бързо отлита времето? В дни като днешния се чувствам три пъти по-стар, а живял четири пъти по-малко. За това не се сдържах да отделя един пост за неизбежния ход на времето и цикличността на събитията.

Ако не бе работата, която да кара дните ти да минават бързо, ако не бяха семейните проблеми – с жена, с дъщерята, които да хапват от свободното време, сигурно човек щеше да мисли малко повече за себе си и сигурно щеше да има повече неща, която да направи, повече места, които да посети. Щях да се чувствам повече живял... може би. Не, че не може и със семейството, а моето е чудесно и рядко имам с тях някакви сериозни търкания (всъщност жена ми е идеалният партньор и с нея мога да се забавлявам много), но за повечето семейства важи приказката „С деца на море‟ – очите ти да са на четири, защото ще се пързалят на сапуна и ще се изпикаят в сапуниерата.

Това имам предвид. Но не главно заради това понякога се чувствам вехт и прегърбен от постоянното напрежение на битовите отговорности - сметки, данъци, следене на осигуровки, работата с капризни хора... а може би причината е по-скоро, че усещам как животът си отива, тялото ми се променя, а искам да съм вечно в разцвета на силите си. Че кой не иска?  Но от друга страна... като си помисля, може да се каже, че по дух си оставам вечно млад. В младежките години, с другарите вършихме каквото вършихме, младостта ми беше извинение. След това се ожених и като дъщерята порасна пак покрай нея следях младежки страсти и вълнения, което пак ме подмлади. В бъдеше, след като дъщеря ми се омъжи и ме направи дядо, с един внук и на 70 пак мога да младея. Интересна въртележка е животът... Все растеш и си мислиш, че престаряваш, а  после пак се намираш в изхода позиция. Докато стане едно пълно завъртане да се усмихнеш, да се разплачеш и готово – всичко се повтаря. Сватба след сватба, деца след деца... другото няма да го споменавам, че не върви в тази публикация.

Панелизация и екстравангация

Както каза един приятел инженер – напоследък доста сме го ударили през просото, но си има и добри страни.
Осакатени ли сме от соц строителството? Това се питам, но гледам, че много чужденци намират някакъв чар в панелките ни. Да, нали, но не им се налага да живеят в тях. Панелните сгради са чудесни за едно доста... интимно съжителство. Помните ли онзи български филм „Топло‟. Имаше една фраза: „Имаш ли зеле, връщам в мандарини‟ и как се развъртя стокообмен между етажите, когато пробиха дупки в апартаментите на хората, уж да им сложат парно. Действително имаше нещо много топло в тази филм. Но той показа несъзнателно и двете лица на близкото съжителство – от една страна всички живеем като едно голямо семейство, от друга обаче, затоплят ли се действително взаимоотношенията между хората и дали това в реалността е възможно. Истината е, че напоследък доста се оплакваме от този тип жилищни сгради. Не искаме посегателство в личния живот и пазим неприкосновено пространството си.

Съжителството в блокове по-скоро обтяга отношенията между хората,  мисля аз – на един му пречи музиката, друг иска да е предупреден преди празненство, има проблеми със събирането на пари, оспорване решенията на домоуправителя и др.

След това дойде времето на малките сгради, които днес неправилно наричаме кооперации, които обаче след Прехода почнаха да строят, пестейки и от качество, и от материали – получиха се не много читави постройки.

Сега влязохме във века на съвременната архитектура. Внесохме и ние един Арт деко. Но какво се получава – красиви сгради с малки и неизползваеми помещения. Онзи ден бях на оглед на апартамент и ми предлагат триъгълна спалня – е, какво да я правя? Следващо жилище беше с една огромна терасата – мога да опъна петметров надуваем басейн – отново непотребно за мен. Трета сграда ми предлагаше ромбоидна дневна и накълцана като акордеон стена (?!)

След този мой оглед, все още не знам дали панелките все пак не бяха едно доста добро решение... поне за времето си, създадени с някаква идейна мисъл за хората. След толкова години в панелно жилище обаче, трудно ще се навия да го сменя с друго такова.

Светльо Кантарджиев и Ню Медиа Груп с детски народни приказки от целия свят

Помня сякаш бе вчера, че когато бях малък, обичах да ходя на село при баба и дядо най-вече заради приказните вечери, в които двамата ми четяха всевъзможни истории за далечни кралства, храбри рицари, неземно красиви моми, страшни лами и още, и още. Заспивах развълнуван и сънувах по-цветно и от дъгата, а на сутринта се събуждах с купища въпроси: „Защо не съм принц? Кога ще се оженя и аз за най-красивата девойка в царството? Защо не сме царство? Какво е това република?“ и пр.

Може би, ако не бяха моите баба и дядо, никога нямаше да се запаля така по четенето и писането, а този блог, предполагам, също нямаше да бъде факт. Ето защо отправям адмирации към г-н Светльо Кантарджиев и издателство Ню Медиа Груп, които продължават да радват най-малките читатели с народни приказки от различни краища на света.

Доколкото разбрах, най-новите заглавия „Джак, победителят на великани“, „Мълчаливата принцеса“, „Приказка за котката“, „Принцесата от портокала“ и „Старата къща“ са част от поредицата „Детство мое“, предназначена за малките читатели. Много се зарадвах преди седмица, когато млада майка избираше с момиченцето си, на възраст между 5 и 7 годинки, сред цитираните заглавия в книжарница на центъра. Малката принцеса изглеждаше истински развълнувана и изпиваше с големите си сини очи всяка книжка, попаднала в ръчичките й. Усмихнах се и споделих, че много обичам детските книжки, а тя ми отвърна: „Ти си възрастен, не можеш да четеш нашите книги, защото не ги разбираш.“

Повярвайте, за секунда имах чувството, че говоря със съвременния Малък принц, само че в момичешки вариант. Синеочка бе права. Всяко нещо с времето си предизвиква неповторима емоция.

 * * * 

Детските книжки са за децата, за невинните и мечтателни сърчица, които четат със сърцето и възприемат с душата, а не с разума. Нека не лишаваме хлапетата от тях!

Хигиена на четене в мрежата

Аз съм един сравнително млад човек с режим. Откакто си взех компютър всяка сутрин с кафето чета новини, гледам си фейсбука, и търся интересни статии на любопитни теми.
Лично мен ме вълнува спорта, политика, здраве. Жена ми се заплесва по мода, фън шуй, йога, търси рецепти и съвети за градината.

С глобализирането на мрежите и удобството да си създаваш блогове, пишеш и търсиш  социалните мрежи се превърнаха в страхотно място за споделяне. Чета все повече хора, които представляват гражданското общество, запознавам се с различни гледни точки и повишавам общата си култура. Не симпатизирам на един тип хора, които условно си наричам „уеб-мотриси‟, защото се движат по релсите без дори да погелждат настрани. Те са социално пасивни и общо взето нямат добра визия за реалността в страната ни.

Тук обаче искам да направя вметка и към хилядите съвети, които излъчва мрежата. Уеб сайтовете са отлично място за черпене на идеи, които да реализирате в домашни условия - рецепта, градинарство, направи си сам и др. Но по теми за здравето и диетите четете внимателно и между редовете в краен случай. Преди да пристъпите към действие, проверете какво пише на поне още едно-две места и тогава давайте. Най-добрите съвети за домашни изобретения има в блогове и форуми, защото там пишат хора, които вече са пробвали дадена рецепта или метод. За всичко друго има специалисти, към които се обърнете, особено що се отнася за здравето.